Pages

понеделник, 14 април 2025 г.

Мога да простя, но не и да забравя!

credit to: Alexas_fotos 
Тази публикация е за жени. Читателите от мъжки пол могат да продължат да четат, но ще ви е трудно да се идентифицирате с това, което ще кажа, освен ако не сте мъж с грешна полова ориентация или имате тяло, което чувствате някак дефектно. 

Тази публикация е за мен, жена, ранена от изборите, които прави и последствията от тях. 
Животът ми е пълен с емоционални сътресения. Бих ги описала като кошмар, но на живо, изпълнен със спомени за предишни наранявания, които се натрупваха върху изтерзаните ми мисли. Това са спомени за отхвърляне, за които не искам да си спомням, но нямат бутон за спиране. 
Чувствам се травмирана. Понякога ме залива вълна от тревога. Страхувам се.
Всяка нова травма има начин да предизвика спомени за миналите травми в мен. Тези, които са живели достатъчно дълго, знаят, че когато преживеем някаква травма, дали от загубата на близък, когото обичаме или нещо друго също толкова разтърсващо, новата травма предизвиква спомени за всички наши предишни преживявания. Нашата памет има кумулативен ефект. Сигурна съм, че знаете от опит как тези видове травми могат да се натрупват и в един момент, когато най-малко очакваме, едно неприемане или прикрито отхвърляне може да отключи лавина от спомени.
През годините преживях множество отхвърляния, а в детството и ранната си младост - физическо и психическо малтретиране. Познавам и други жени, които са преживели подобни сътресения. Когато си споделяме преживяното, откривам, че на всяка от нас то продължава да влияе и в настоящия момент по различни начини и в различни области на живота ни, но със сигурност дава своето отражение. 
Травмата не изчезва, дори ако сме прекарали години в терапия, само за да осъзнаем, че не ние сме виновни и че преживяното не е по наша вина. Дори ако работим усилено, и станем по-успешни от хората (мъжете), които са ни наранили, дори и ако заминем надалеч и започнем нов живот, спомените са там някъде, дълбоко скрити.
Достатъчен е само лек повей, за да оживее спомена и жената отново да усеща болката и преживява отново травмата. Когато това се случи, цялата ни защита срещу спомените ни се срива. И ние отново изпитваме страха от нараняване и отхвърляне. И нищо не е в състояние да ни направи да се чувстваме в безопасност. 
Когато казвам, че не се чувствам в безопасност, ми е трудно напълно да дефинирам усещанията си. Мога да опиша много области и нива, в които е било атакувано чувството ми за безопасност. Само личната ми история може да го определи, но тези истории са толкова трудни за разказване...
Цялото преживяване продължи толкова дълго (от ранното ми детство до 27-мата ми година), че го блокирах от съзнанието си в продължение на много години.

Позволявам си бавно да си спомня подробности, като например моите най-ранни спомени за пиян баща, за военното положение у дома, при което се молех или да не пие въобще или да се напие толкова бързо, че да няма време да тормози майка ми, мен и по-малката ми сестричка. Спомените ми прескачат до годините от моя брак, до унижението да стоиш с две невръстни деца пред вратата на семейното жилище, докато "любимият" пребива майка си, треперейки от страх, унижение, срам и отчаяние. Имах късмет - Бог се грижеше през цялото време и по чуден начин ми помогна да осъзная ситуацията и ме насърчиха да спася децата си и самата себе си от насилника. 

Но бях съвсем сама, защото никой не знаеше и не можех да кажа на никого. Не можех да понеса самотата. Живеех в изгнание на познатите си места, докато се страхувах от по-нататъшно изгнание. Беше невероятно трудно.
Беше трудно, но алтернативите пред мен не бяха добри. Бях без образование и професия, в чужд град, далеч от семейството ми. Обществото не приемаше разведените жени, назависимо от причината за разтрогването на брака. Бяха одумвани като уличници, курви, лоши жени. 
Не знаех дали някога щях да мога да се върна в университета с двете малки деца. Времената бяха несигурни за всички, а аз бях в отчайващо тежка ситуация. Беше периодът на преход от комунизъм към демокрация. Магазините бяха празни, а за да имаме мляко за децата и хляб на масата, свекърва ми беше принудена да започне работа в съседния магазин и въпреки разклатеното си здраве, мъкнеше тежките касетки със стока, а след работа с часове налагаше с компреси отеклите си крака, с разширени и възпалени вени. "Таткото" нямаше работни навици и знаеше да пие, бие и други непочтени за един семеен мъж неща. 
И се страхувах, ужасявах се от липсата на перспектива за дъщерите ми. Идеята да имат подобен живот ме правеше гневна, но и отчаяна, защото по това време нямаше нито гласност, нито разбиране за домашното насилие.

Да, ядосана съм и днес, когато чувам гласове, които казват, че малтретираните жени "си го търсили". Родителите на "добрите момчета" никога не биха позволили на обществото да обвини синовете им, защото много добре знаят, че именно в къщи са възпитали насилниците. 

Да, ядосана съм и не съм готова да простя нито на насилника, който малтретира моите сестри по съдба, нито съм готова да простя на неемпатичното ни общество, което игнорира детския плач в съседната панелка, мъжките крясъци и обидите към плачещата майка. 
Знам, че прошката е трудно нещо, но аз знам как да прощавам. Имам сили, които Бог ми дава ежедневно, за да го правя, защото на мен Бог ми е простил всичките лоши неща, които волно или неволно съм правила. Бог ми даде сили да простя на баща ми, когато в предсмъртните си седмици се обърна към Бог и помоли и мен за прошка. Не само, помоли ме да предам молбите му и на майка ми и на сестра ми. Простила съм и на бащата на дъщерите ми, въпреки че от негова страна нямаше нито честно покаяние, нито искане за прошка, нито изнинение, нито желание за промяна. Честно покаяние може да се случи само когато човек е в състояние да поеме отговорност за своите действия, когато е разбрал как действията му наранява другите, да изпита вината, че е извършил грешка, но и да се изправи срещу жертвата си, разкаян и изпълнен от срам от постъпките си. Това не се е случило. 
Дълго време се чувствах безпомощна, но вече не. Дори и да съм простила, аз никога няма забравя. Ще бъда нащрек. Ще слушам и ще наблюдавам, ще говоря, ще пиша и ще търся начини за подкрепа на жени и деца в риск, както и на организации, които могат да правят това, което аз не мога.