Борбата на двете "аз" в мен

Днес получих пратка от чужбински он-лайн магазин. Пристигна с малко закъснение, но затова пък заедно с поръчаните неща, в плика открих картичка за благодарност, че съм пазарувала от магазина им и картичка, която обяснява закъснението.

Изненадах се. Почувствах се специална. Още повече се изненадах от това, че на гърба на благодарствената картичка имаше ваучер за пазаруване с намаление. Сериозно се замислих какво да си поръчам още, но не заради намалението, а просто заради отношението и заради начина, по който се почувствах. 

Картичките са много мил жест, който е обмислен и със сигурност направата им е отнела време на собственичката или на някой от екипа ѝ. 

Ей, умеят ги тези работи с търговията, чужденците. 

Че за какво пък ми благодари тая, нито я знам, нито я познавам! Тя е направила и продава продукт, който аз харесвам. Е, решила съм да си дам парите, че какво от това?! Имала съм бол пари, дала съм ги... Пък и колко са 50 евро?!

И този ваучер е само за някакви си 10%. Какво да ги правя тези 10%? Няма да покрият доставката до България, освен ако не си дам целия месечен доход за покупки...

Имаше време, в което смятах повечето европейци, но най-вече американците и англичаните за неприятни лицемери, които на всяка втора дума се извиняват и благодарят, усмихват се и постоянно говорят любезности. Обаче минаха години, поразходих се "навън", общувах с доста чужденци и друго мисля вече. Оценявам културата на всяка страна и осъзнавам колко сме зле възпитани и колко жалки сме в опита си да се мислим за нещо повече от другия. А "навън" всеки оценява другия по достойнство. 

"Е как да не ги презре човек?! Достойнство! То не е ли келепир да имам аз?! Не ми ги приказвай на мене, ти!

И какво сега, да взема да раздавам прегръдки на всеки, който си е купил от моите пилета? Че аз ще подроня авторитета си! За какъв ще ме помисли конкуренцията? И без друго едва убедих народа, че не инжектирам вода в месото... Те трябва да ми благодарят! И да не ми се правят на герои! 

Ама, че са прости и тези чужденци!

Пък българите дето им се прехласват на любезностите, те пък са още по- за презиране. Те ще ме учат мене как се прави търговия! Не стига, че си "скъсвам задника" от пиле мляко да им намеря, ами и претенции ще имат! Така де! Къде ще му излезе края, ако взема да благодаря на всеки, който си е купил нещо от мен?!"

Как можах да забравя! В пратката ми има и един артикул, който не съм плащала. Забравих за него сигурно, защото малко след като пуснах поръчката си, същата дама ми изпрати мейл, за да ме уведоми, че ми се полага подарък, та да си избера кой да ми изпрати...

"Ха, сега пък и подаръци! Че то къде ще му излезе края пак питам аз?! Не стига, че данъчните ни дерат кожите, не стига, че работя с минимални надценки, ами и за подаръци ще ми говорят..."

Кое от двете ми "аз" надделя ли се питате?

Има една източна история за един учител и неговия ученик. Години наред ученикът изпълнявал всички указания на учителя си и дошло време да се разделят. Учителят попитал ученика дали е готов да поеме по пътя на живота си и ученикът отговорил: "Учителю, всичките ти уроци разбрах и опитвах упорито да живея правилно, но не успявам. В мен живеят бяло и черно куче, които са в постоянна битка. Понякога побеждава черното куче, а понякога бялото. Как да направя така, че да побеждава само бялото?" Учителят се усмихнал и отговорил: "Ще побеждава това куче, което храниш."
Моят ден е прекрасен, защото съм избрала да храня бялото си куче днес.  Всяка прилика с действителни лица и мисли е нарочна и цели да направи деня и живота Ви по-добри и смислени!

Хубав да Ви е денят! 

За стандартите и за взаимоотношенията

"Икеа" изнася офис за поръчки във Варна!

Това е вече новина. При последното ходене до София, не остана време да я посетим, а така много се надявах да мога да си купя едни стелажи с чекмеджета, от които Милен да ми направи работна крафт маса, че трапезарийната ни маса все пак трябва понякога да се използва и по предназначение...

Харесвам мебелите на "Икеа". Харесвам един диван, на който съм спала у приятели, който е много компактен и удобен. Харесвам функционалните масички, които се събират една върху друга. Харесвам цените и практичността на повечето неща там. Със сигурност в магазина има и стоки, които не бих си купила, но това е решение, което правя въз основа на стандарта ми на живот и стила, който искам за дома ни.

Та открих тази новина и я споделих в социалната мрежа. Не след дълго публикацията беше харесана и предизвика дискусия. Ако трябва да съм точна, дискусията приличаше повече на монолог. Една дама, моя далечна позната, с която не съм разговаряла повече от 15 години реши да оплюе веригата магазини, изказвайки субективното си мнение. Опитах да ѝ намекна, че стандарта на някои българи позволява вещи от "Икеа", като висш лукс, но жената беше решила да си каже всичко, което е решила, без да отговори или да приложи аргументи...

Въпросната дама преди доста години се изсели в чужбина, може и в Америка някъде да беше... Както и да е, случката предизвика в мен много противоречиви чувства. Бях подразнена от арогантното ѝ поведение, с което едва ли искаше да обиди масовия потребител, мечтаещ за вещи от "Икеа", но се случи. Бях лично засегната, а се чувствах и отговорна да ѝ отговоря поне заради приятелите ми, които харесаха новината... Бих могла да ѝ отговоря, ооо, как ме сърбяха пръстите да ѝ напиша какво мисля за снобския ѝ начин на мислене и най-вече да ѝ кажа колко ми напомня за героя на Алеко Константинов Христофор Белокровский (май така се казваше, за по-любопитните има Google). Всъщност само ми напомня, защото не познавам живота ѝ, но не написах коментар. Много се гордея със себе си. Май забелязвам някакви наченки на самоконтрол... или се харесвам повече, отколкото трябва?!

Както и да е. Написах тази публикация, защото забелязвам в българите тенденция, да са негативни, да "оплюят" и похулят безотговорно, да констатират проблеми, без никакво, ама никакво намерение или опит да предложат нещо по-добро...

Рядко се срещат вече усмихнати хора, а за чест и достойнство може да говорим само ако засяга нашите такива, но това да уважим другия?! Е, за това вече не ме търси!

Усещам се как отивам в групата на негативистите с тази публикация, затова ще взема да се спра.

И за да не е без поне малко надежда или опит за промяна, ще напомня на уважаемите ми читатели за "Златното правило", намиращо се в Библията:

"Каквото искате да правят хората на вас, 

това правете и вие на тях."

Поздрав най-сърдечен!

ваша Смехоранка, вечна Патиланка

п.с. Ако някой се разпознае, нека да ми се разсърди люто и никак да не ми говори, пише или пък да ми коментира публикациите. Това ще ме направи спокойна и уверена, че съм писала "от сърце" и според съвестта ми.