Pages

събота, 5 декември 2015 г.

Честит международния ден на доброволчеството

Е, не го отпразнувах подобаващо, но поне сърдечно се зарадвах, че имам такъв ден.
Аз съм една щастлива жена, защото имам възможност да правя това, което ми е интересно, което обичам и което отговаря на ценностите ми и на начина ми на живот.
Ще ви разкажа за една от каузите, в която съм въвлечена. Ще ви покажа и снимки с моите приятелки от защитени жилища в Добрич - Станка, Боряна, Саня, Мария и Сашка. 
Както някои от вас знаят, по времето на комунизма различните и проблемни хора бяха скривани в домове, за да изглежда нашето комунистическо общество прекрасно и перфектно. И в тези домове работеха хора, които не се справят никъде другаде и са изпратени там като в наказателна рота... Поне в Добрич беше така. Повечето от възпитателите в дома за сираци бяха хора, които нямат никаква мотивация да работят за доброто бъдеще на децата. Някои дори злоупотребяваха с тях, с храната, предназначена за тях и с даренията, които добри хора оставяха за тях... Децата, растяха в една ужасна среда, в която бързо се научаваха да оцелеят. Тези от тях, които не се приспособяваха, биваха нарочени за психично болни, а други биваха доведени до такова състояние. Тези пък, които не се справяха добре с ученето бяха изпращани в помощно училище. 
Съдбата на децата след завършване на училище е неясна и в повечето случаи ужасна. Някои от момичетата са проститутки, други бяха изпратени в дом за възрастни хора с психични проблеми, други се омъжиха малки и вече имат по няколко оставени в дом деца, защото не могат да се грижат за тях или защото не знаят как да го правят... А моите четири приятелки са настанени в защитено жилище - новата форма на старата институция. И сега социалните работници не са най-доброто, което отхвърлените и наранените в детството си хора могат да получат, но поне е контролирана среда...
И така тези жени са под настойничеството на някой от социалните работници, нямат права, не могат да работят, не могат да гласуват, да се омъжат...
На някои от моите приятелки вече им минаха делата за сваляне на запрещение и вече са пълноправни български граждани.
Споделям снимки 

 

 
Освен да правим цветя от хартия и картички, се учим как да наготвим вкусна храна с малко и то не много скъпи продукти, защото като излязат от защитената среда, ще им се наложи да се справят с малък бюджет... Учим се да общуваме, да сме вежливи, да планираме разходи и други практични неща, които децата учат в семейна среда, но тази няколко жени не са имали щастието да израстнат в любящо семейство...
Тук сме във фоайето на Органовата зала, в очакване да чуем симфоничен концерт.


Да си доброволец в някоя кауза е израз на свободната ти воля да правиш добро.
За да си щастлив от доброволчеството си, е нужно вдъхновение и смелост, за да доведеш една кауза до реалност.

Бъдете доброволци!


сряда, 21 октомври 2015 г.

Борбата на двете "аз" в мен

Днес получих пратка от чужбински он-лайн магазин. Пристигна с малко закъснение, но затова пък заедно с поръчаните неща, в плика открих картичка за благодарност, че съм пазарувала от магазина им и картичка, която обяснява закъснението.


Изненадах се. Почувствах се специална. Още повече се изненадах от това, че на гърба на благодарствената картичка имаше ваучер за пазаруване с намаление. Сериозно се замислих какво да си поръчам още, но не заради намалението, а просто заради отношението и заради начина, по който се почувствах. 
Картичките са много мил жест, който е обмислен и със сигурност направата им е отнела време на собственичката или на някой от екипа ѝ. 
Ей, умеят ги тези работи с търговията, чужденците. 

Че за какво пък ми благодари тая, нито я знам, нито я познавам! Тя е направила и продава продукт, който аз харесвам. Е, решила съм да си дам парите, че какво от това?! Имала съм бол пари, дала съм ги... Пък и колко са 50 евро?!
И този ваучер е само за някакви си 10%. Какво да ги правя тези 10%? Няма да покрият доставката до България, освен ако не си дам целия месечен доход за покупки...

Имаше време, в което смятах повечето европейци, но най-вече американците и англичаните за неприятни лицемери, които на всяка втора дума се извиняват и благодарят, усмихват се и постоянно говорят любезности. Обаче минаха години, поразходих се "навън", общувах с доста чужденци и друго мисля вече. Оценявам културата на всяка страна и осъзнавам колко сме зле възпитани и колко жалки сме в опита си да се мислим за нещо повече от другия. А "навън" всеки оценява другия по достойнство. 

"Е как да не ги презре човек?! Достойнство! То не е ли келепир да имам аз?! Не ми ги приказвай на мене, ти!
И какво сега, да взема да раздавам прегръдки на всеки, който си е купил от моите пилета? Че аз ще подроня авторитета си! За какъв ще ме помисли конкуренцията? И без друго едва убедих народа, че не инжектирам вода в месото... Те трябва да ми благодарят! И да не ми се правят на герои! 
Ама, че са прости и тези чужденци!
Пък българите дето им се прехласват на любезностите, те пък са още по- за презиране. Те ще ме учат мене как се прави търговия! Не стига, че си "скъсвам задника" от пиле мляко да им намеря, ами и претенции ще имат! Така де! Къде ще му излезе края, ако взема да благодаря на всеки, който си е купил нещо от мен?!"

Как можах да забравя! В пратката ми има и един артикул, който не съм плащала. Забравих за него сигурно, защото малко след като пуснах поръчката си, същата дама ми изпрати мейл, за да ме уведоми, че ми се полага подарък, та да си избера кой да ми изпрати...

"Ха, сега пък и подаръци! Че то къде ще му излезе края пак питам аз?! Не стига, че данъчните ни дерат кожите, не стига, че работя с минимални надценки, ами и за подаръци ще ми говорят..."

Кое от двете ми "аз" надделя ли се питате?

Има една източна история за един учител и неговия ученик. Години наред ученикът изпълнявал всички указания на учителя си и дошло време да се разделят. Учителят попитал ученика дали е готов да поеме по пътя на живота си и ученикът отговорил: "Учителю, всичките ти уроци разбрах и опитвах упорито да живея правилно, но не успявам. В мен живеят бяло и черно куче, които са в постоянна битка. Понякога побеждава черното куче, а понякога бялото. Как да направя така, че да побеждава само бялото?" Учителят се усмихнал и отговорил: "Ще побеждава това куче, което храниш."
Моят ден е прекрасен, защото съм избрала да храня бялото си куче днес.  Всяка прилика с действителни лица и мисли е нарочна и цели да направи деня и живота Ви по-добри и смислени!
Хубав да Ви е денят! 

неделя, 19 юли 2015 г.

За стандартите и за взаимоотношенията

"Икеа" изнася офис за поръчки във Варна!

Това е вече новина. При последното ходене до София, не остана време да я посетим, а така много се надявах да мога да си купя едни стелажи с чекмеджета, от които Милен да ми направи работна крафт маса, че трапезарийната ни маса все пак трябва понякога да се използва и по предназначение...
Харесвам мебелите на "Икеа". Харесвам един диван, на който съм спала у приятели, който е много компактен и удобен. Харесвам функционалните масички, които се събират една върху друга. Харесвам цените и практичността на повечето неща там. Със сигурност в магазина има и стоки, които не бих си купила, но това е решение, което правя въз основа на стандарта ми на живот и стила, който искам за дома ни.
Та открих тази новина и я споделих в социалната мрежа. Не след дълго публикацията беше харесана и предизвика дискусия. Ако трябва да съм точна, дискусията приличаше повече на монолог. Една дама, моя далечна позната, с която не съм разговаряла повече от 15 години реши да оплюе веригата магазини, изказвайки субективното си мнение. Опитах да ѝ намекна, че стандарта на някои българи позволява вещи от "Икеа", като висш лукс, но жената беше решила да си каже всичко, което е решила, без да отговори или да приложи аргументи...
Въпросната дама преди доста години се изсели в чужбина, може и в Америка някъде да беше... Както и да е, случката предизвика в мен много противоречиви чувства. Бях подразнена от арогантното ѝ поведение, с което едва ли искаше да обиди масовия потребител, мечтаещ за вещи от "Икеа", но се случи. Бях лично засегната, а се чувствах и отговорна да ѝ отговоря поне заради приятелите ми, които харесаха новината... Бих могла да ѝ отговоря, ооо, как ме сърбяха пръстите да ѝ напиша какво мисля за снобския ѝ начин на мислене и най-вече да ѝ кажа колко ми напомня за героя на Алеко Константинов Христофор Белокровский (май така се казваше, за по-любопитните има Google). Всъщност само ми напомня, защото не познавам живота ѝ, но не написах коментар. Много се гордея със себе си. Май забелязвам някакви наченки на самоконтрол... или се харесвам повече, отколкото трябва?!
Както и да е. Написах тази публикация, защото забелязвам в българите тенденция, да са негативни, да "оплюят" и похулят безотговорно, да констатират проблеми, без никакво, ама никакво намерение или опит да предложат нещо по-добро...
Рядко се срещат вече усмихнати хора, а за чест и достойнство може да говорим само ако засяга нашите такива, но това да уважим другия?! Е, за това вече не ме търси!
Усещам се как отивам в групата на негативистите с тази публикация, затова ще взема да се спра.
И за да не е без поне малко надежда или опит за промяна, ще напомня на уважаемите ми читатели за "Златното правило", намиращо се в Библията:

"Каквото искате да правят хората на вас, 
това правете и вие на тях."

Поздрав най-сърдечен!
ваша Смехоранка, вечна Патиланка

п.с. Ако някой се разпознае, нека да ми се разсърди люто и никак да не ми говори, пише или пък да ми коментира публикациите. Това ще ме направи спокойна и уверена, че съм писала "от сърце" и според съвестта ми.

четвъртък, 25 юни 2015 г.

За мечтите и надеждата

Надеждата и мечтите са свързани в право-пропорционална зависимост. Колкото по-силна е надеждата, толкова са по-смели мечтите.
Понякога е нужно да напуснеш рутината на ежедневните задачи, за да можеш да направиш равносметка. Винаги е нужно, всъщност, но за мен явно е било много спешно.
Такова напускане, за щастие, ме сполетя и мен и докато се наслаждавах на слънчевото Английско лято (да не повярваш, нали?).
Ето малко снимки от чудната градина, в която имах удоволствието да релаксирам.
 
 

 

 

Изключително съм благодарна на Бог за прекъсването, което въдвори ред в объркания ми до хаос живот. Бях се демотивирала, отчаяла и честно казано, не виждах смисъл в каквото и да е. Единствено семейството и боичките внасяха някаква светлинка в тунела.   
Ето ме, освежена и обновена!
Аз отново мечтая!

понеделник, 18 май 2015 г.

Отново зо разочарованието

Случвало ли Ви се е да имате ситуация с някого, той да се извини, да поиска прошка с обещание да не се повтаря ситуацията? Да мине време, не много време и той отново да Ви вкара в същия филм и понеже е човек, стойностен, когото не искате да изхвърлите от живота си, да решите отново да простите и дори се опитвате да го гледате безпристрастно. След не много време, същият образ отново създава същата ситуация, която не е предизвикана с нищо от Вас, но не само, но и се опитва да хвърли вината върху Вас за неговата издънка.
Получи се дълъг риторичен въпрос. Не очаквам някой да ми реши проблемите, но все пак си мисля, че споделянето и писането е до някаква степен освобождаване на напрежението и първа стъпка за промяна.


неделя, 10 май 2015 г.

Моето момче

Онази вечер бях придружавана от най-галантния кавалер, който познавам.
Училището на сина ми всяка година организира благотворителен банкет, но тази година мъж ми не си беше в града и при вероятността кувертът да "изгори", решихме все пак да не отивам сама.
Облякох най-новия си костюм и обух обувки с токчета, както подобава (за токчетата ще разкажа след малко), заметнах червен шал, смених ежедневната чанта с червена и се качихме в такси.
При слизането от колата, бях приятно изненадана да поема подадената от Сава ръка.
На 16 години, наасред бушуващ пубертет, моето момче ми подава ръка, за да го хвана "под ръка". И така наперена, закрачих аз към ресторанта. След няколко крачки дясната ми обувка остана без ток. Моето момче са метна на такси и ми донесе други обувки. Така преобута и отново под ръка с най-чаровния младеж, аз закрачих напред със закъснение от 20 минути, но с гордо вдигната глава, опитвайки се да не обръщам внимание на това, че панталонът ми малко се влачи...
На вратата ни посрещнаха бъдещите абитуриенти. Уж да ни посрещат, а беше една голяма блъсканица. Моят син влезе първи, като проправяше път за двама ни. Така все още под ръка, ние отидахме до масата, определена за родителите на децата от неговия клас. Представете си огромна зала, пълна с родители, учители и деца и ние прекосяваме празния дансинг, за да заемем местата си на една дълга маса с около 15 души, които вече са седнали и се оглеждат. Моето момче застана до стола ми и го изтегли, за да седна и после през цялата вечер следеше чашата ми да не остава празна.
На масата до него имаше и други негови съученици, но той не ме изостави нито за миг, а разговаряше с мен така, както рядко се случва у дома (замислям се, дали да не взема по-често да го водя по банкети). 
Дори стана да танцува с мен! Това вече надмина и най-смелите ми очаквания за вечерта.
Най-чудесното от цялата вечер беше това, че всъщност на него му харесваше да е такъв, да вижда възхитените погледи и  да чува коментари на учители и родители. 
Сега, да не си помислите, че понеже толкова много се хваля с него, той всъщност няма от къде да е видял подобно поведение. Напротив, Сава има най-добрият възможен пример. Баща му, моят любим е много внимателен и галантен, но понякога е разсеян и може и да забрави да вземе чантата с покупките от ръцете ми.
И така аз съм гордата майка на чаровния и много галантен Сава.